Разстоянието е решаващ фактор във фотографията на дива природа. Да си близо, да си далеч... Всичко има значение по различни начини. Близостта може да осигури необичайни гледни точки и впечатления. Разстоянието може да осигури безопасност и по-добро разбиране. За някои животински видове уважителното разстояние е изключително важно както за фотографа, така и за обекта.

Мелиса Шефер е извървяла дълъг път в общуването си с дивата природа и по-специално с мечките. Израснала в предградията на Хамбург, на хиляди километри от дивата арктическа тундра, която сега нарича свой дом. Когато била малка, всяка сутрин баща ѝ я будел със симпатична плюшена бяла мечка, а стаята ѝ била пълна със снимки на тези животни. Сега тя е успешен фотограф на дива природа, водач на туристически групи и създател на Mother – интересно списание, представящо жените в тази професия.

„Винаги съм обичала полярните мечки, защото са толкова силни и красиви животни“, спомня си тя, „но ми се струваха много далечни, почти нереални... същества, които можеш да видиш само на снимка. Не съм и мечтала да видя мечка със собствените си очи, а Арктика беше за мен друга планета.“

Когато ѝ предложили да види мечка в зоопарка, тя отказва. „Когато заселиха полярни мечки в градската зоологическа градина, в първия момент понечих да отида да ги видя“, спомня си Мелиса. „Исках да видя колко са големи и как се движат. Но така и не отидох, защото гледката на полярна мечка върху пластмасов айсберг просто се разминава с представите ми. Исках да видя господарят на Арктика в неговото царство.“

В крайна сметка, недостижимото разстояние се превърнало в метри и в най-паметната среща в кариерата ѝ. „Тогава за първи път се движехме по източния бряг на Свалбард“, казва тя, „и накрая стигнахме до замръзналото море. Когато видяхме следи в снега и осъзнах, че наблизо наистина има полярни мечки, се почувствах като в сън.“

„Изведнъж“, продължава тя, „забелязахме мечка на леда. Изчакахме и тя се приближи към нас по красивия вълнообразен айсберг. Това беше първата мечка, която съм срещала, и все още е най-красивата. Тя беше пред нас, играеше си със снега, спокойна и тиха, сякаш се представяше пред нас. Почувствах я токова близка, че я нарекох Хелън.“

Емоционалната дистанция може да окаже огромно влияние върху опазването на природата, а любовта, която изпитваме към нея, е мощен мотиватор да я защитим. „Когато споделям тези преживявания с хората, искам да пресъздам същата връзка с животното или мястото, която съм имала аз“, обяснява Мелиса. „Една мечка, която срещам, е просто мечка, но ако ѝ дам име, това става лично.“

„Прекарах около 30 минути с Хелън, може би повече, може би по-малко. Времето спира, когато си на ледения бряг. След това тя спокойно се отдалечи и ние тръгнахме обратно. Беше красива среща без никакво напрежение от двете страни.“

Мелиса твърди, че благодарение на емоциите, които нейната фотография събужда, можем да осъзнаем не само предизвикателствата, пред които са изправени полярните видове, но и предизвикателствата, пред които сме изправени всички ние. „Не е новина, че Арктика се променя“, казва тя, „но се страхувам, че хората се примиряват с това, приемат го и не осъзнават колко се е влошило състоянието на планетата. Полярните мечки се нуждаят от леда, за да оцелеят. Това е мястото, където ловуват, и когато ледът се стопи, те гладуват и се давят.“

„Видях отдръпването на леда със собствените си очи“, продължава тя. „Фиордите, по които преминавахме само преди няколко години, вече са открити води. И тъй като мечките не могат да ловуват тюлени, сега ловуват северни елени. Допреди няколко години това не се случваше, а сега е нормално. Но полярните мечки не могат да оцелеят, ловувайки северни елени. А самите северни елени гладуват, защото нестабилното време носи леден дъжд и покрива тревите, с които се хранят, с дебел лед.“

„Всичко може да изглежда толкова далечно и така се чувствах аз, когато бях в Германия“, признава тя. „Но това е много опасно и лъжливо, защото сега виждаме, че климатът не се изменя само там. Това се случва из цяла Европа, причинявайки наводнения и пожари, и това би трябвало да ни накара да осъзнаем колко малка и уязвима е планетата всъщност.“

„Фотографията може да запълни тази празнина“, настоява Мелиса. „Искам хората да се влюбят дори в места, които им се струват недостъпни. Искам да обичат птиците, леда, светлината, полярните мечки и, разбира се, Хелън. Няма значение дали сте във Великобритания, Германия или Швеция, когато ви е грижа за място или животно, това ви кара да се замислите за действията си.“

Въпреки че първата среща с Хелън е толкова паметна за Мелиса, тя припомня колко важно е спазването на уважителна дистанция. Това поведение защитава хората и мечките. „Много странно“, размишлява тя. „Всъщност не смееш да ги доближиш твърде много, но не можеш да се наситиш да ги гледаш. Всички те са големи и опасни. Някои са любопитни и срамежливи. Някои искат кръв. Така че, ако видим, че мечката е стресирана или е млада майка, която ловува, просто си тръгваме.“

„Да безпокоим или стресираме животни само за да заснемем естественото им поведение, е твърде неетично“, продължава тя, „и това включва неща като примамване, създаване на опасни ситуации и манипулиране на средата на животното. Като фотографи ние трябва да бъдем невидими за тях.“

В допълнение към това, че снима от палубата на кораби или превозни средства и има вродено уважение към обектите, нейното оборудване Sony ѝ позволява едновременно да стои на безопасно разстояние и да улови всеки миг с перфектна яснота. Като дългогодишен потребител на Sony Alpha 1 тя разчита на невероятния автофокус, който ѝ позволява да улавя мечките сред вихрушката от лед и пръски вода, както и на кадровата честота от 30 fps. Работата в арктическата зора и здрач изисква снимане в условия на слаба светлина и безупречните ISO характеристики на Alpha 1 са ключови.

Поддържането на уважително разстояние е възможно с обективи като FE 400-800mm F/6.3-8 G OSS, FE 400mm F/2.8 GM OSS и FE 600mm F/4 GM OSS, използвани Мелиса, a невероятната резолюция от 50 MP на Sony Alpha 1 не само осигурява впечатляваща детайлност, но и позволява ефективно изрязване.

„Снимам, защото думите не могат да опишат красотата на мечката... начина, по който се движи, навежда глава, за да помирише снега, и целия език на тялото“, завършва тя. „Но фотографията не е свързана единствено със заснемане на дивата природа. Чрез нея откриваме света и се променяме в личен план. Приближаването до първата ми полярна мечка беше врата към нов свят, нов живот. Само в един миг Хелън ми показа какво означава наистина да живееш в настоящето и ми доказа, че всичко е възможно.“

„При едно от следващите посещения на източното крайбрежие видях Хелън отново. Разбира се, не мога да твърдя със 100-процентова сигурност, че беше тя, но беше на същото място и на същата възраст. Този път имаше две малки. Често мисля за тях и се надявам малките ѝ един ден да имат свое собствено потомство, което може и да не се случи особено ако не успеем да спрем промените, които правят живота им толкова труден.“