Диво сърце

Разгледайте снимките на Кайл Мейр и ще забележите нещо различно. В снимките на Кайл пейзажът е толкова персонаж, колкото са и спортистите и приключенците, които снима. Той играе роля, главна или поддържаща, точно като самия обект.

Снимките на Кайл не са традиционни портрети или обикновени екшън кадри, които биха могли да се снимат навсякъде; те са истории на хора в тяхната среда. Това е баланс, който Кайл резюмира чудесно:

Това важи и в обратна посока. "Човешката фигура добавя повече характер в пейзажа и много повече контекст, отколкото, ако се снима само природа", пояснява той. "Поставете в кадъра даден човек над или под хоризонта и това добавя мащаб, чрез който можете да видите величието на пейзажа около него или пустошта, или главозамайващата гледка, или каквото опитвате да внушите. Може би някой трябва да кара каяк в реките измежду планините и може би планините трябва да го пазят."

Интересът на Кайл към действието идва от любовта му към ските. "Майка ми е от Норвегия, а аз израснах в САЩ, където винаги бях по пистите," разказва той. Нужно е било обаче да види един съвсем различен пейзаж, който да го тласне за постоянно към спортната и приключенската фотография. След като учи журналистика в Лондон три години, животът в града кара Кайл да осъзнае колко много му е липсвала природата. "Знаех, че у дома в Норвегия има толкова много неща за снимане," споделя ни той, "и когато се върнах там, нищо не можеше да ме спре – носех фотоапарата си навсякъде и снимах всяко кътче на Норвегия."

Времето, което е прекарал в Лондон обаче, не е било изгубено. Журналистическата му подготовка му е помогнала да научи колко е важно изживяванията да се превръщат в истории.

В този случай да си в центъра на събитията, означава фотографът и фотоапаратът да могат да се справят със задачата. "Харесва ми да съм на открито колкото се може повече," разказва Кайл, "така че когато говорим за живот на батерията на фотоапарата, е много важно тя да издържа дълго. От това зависи какво мога да извлека от снимачната сесия."

Пример за това е снимането едно норвежко събитие, наречено Norseman – един от най-екстремните триатлони в света. "Започваш да снимаш в два посред нощ, когато качват всички на ферибот и ги оставят насред един фиорд, а снимките не приключват преди залез слънце.", разказва Крис. "Ако много ви се снима, както на мен, лесно ще направите поне две хиляди кадъра. Имам три резервни батерии за α9 и за α7R III и досега не съм снимал нещо, за което да не ми стигнат."

Той разчита и на безупречния автофокус на α9: "Това е може би любимото ми нещо – в 99% от случаите фокусът е както трябва, а тази надеждност означава, че когато видиш потенциален кадър, със сигурност го улавяш. Така че, ако карам ски, мога просто да спра на склона, да сваля раницата, да грабна фотоапарата, знаейки, че ще е готов. А да можеш да правиш нещо такова при 20 fps с непрекъснат автофокус, за да хванеш всеки един момент от действието на снимка и после да избираш – мисля, че това е невероятно."

Въпреки че снима на едни от най-красивите за пейзажи места по света, неговият импровизиран подход, чрез който остава в настоящия момент, означава, че Кайл няма много време за традиционния подход към пейзажите, като например да използва филтри и опора за фотоапарата. "Никога няма да ме видите със статив," споменава той през смях, "имам тази настройка да съм в крак с действията, така че завися от режима Raw и от възможностите на фотоапарата си."

Ако разглеждаме усещането за приключения и за дива природа в снимките на Кайл, има ли нещо конкретно, което той търси в дадена локация? "В тези истории обикновено става дума за хората извън цивилизацията, така че обикновено не искам в кадъра си пътища. Мисля, че те връщат персонажа обратно в цивилизацията." В известен смисъл обаче това става по-трудно заради вниманието, което снимки като неговите привличат към дивата природа.

Един от ключовите според него примери за това е скалата Пулпит рок над Люсефьорд. "Това е едно от най-красивите неща, създадени от майката природа, но наскоро достроиха пътя чак до върха на планината, за да скъсят пешеходната дистанция. Така напълно се губи стойността на това човек да може "да заслужи" гледката, защото по-голямата част от насладата идва от възможността да кажеш: "Вижте какво постигнах – започнах от ей там долу от океана, а сега съм на 1000 метра над него." Вниманието, което снимките привличат към тези места и изживявания, е фантастично и аз искам хората да ги видят, но когато правиш дивата природа "лесна", това променя характера й и историята й."