През 2021 г., когато светът все още не се е съвзел от изолацията заради пандемията от Covid, документалният фотограф Андреа Фрацета забелязва нещо необичайно, докато се разхожда със сина си в парка. „Първите няколко пъти детето ми се страхуваше“, споделя той. „Цялата среда беше чужда и тревожна. Дадох си сметка, че дотогава той беше живял в нещо като затворена кутия. И въпреки че моето ежедневие беше различно, аз също изпитвах нужда да се отърся от преживяния стрес и пропуснатото през изминалата година.”

Като родител Андреа съзнавал, че трябва да предприеме нещо. Трябвало да помогне на сина си да се свърже с природата, а може би и самият той да открие радостта от заниманията на открито. За щастие не след дълго на двамата се удало да бъдат заедно, а на Андреа – да използва фотографските си умения за нещо приятно. „Всички училища бяха все още затворени, така че измислихме нещо различно“, обяснява той. „Научихме за зелените училища, чрез които някои детски градини насърчаваха децата да се учат на открито вместо в класните стаи. Синът ми се записа в едно такова зелено училище в провинцията извън Милано и аз бях просто възхитен от тази форма на обучение. Начинът, по който децата се държаха сред природата, техните преживявания и визуалното въздействие на всичко това.“

И така, едва няколко месеца след мъчителното снимане на изтощени лекари и медицински сестри в Covid отделение в Бергамо Андреа се озовал на място, което е напълно различно във физическо и емоционално отношение. Промяната в тематиката не се отразила нито на желанието му да разказва истории, нито на фотографските му умения.

„За мен като документален фотограф тези училища бяха прекрасна възможност за работа“, обяснява той, „и нещо, от което, ако мога да го популяризирам чрез снимките си, много деца биха могли да се възползват. И преди Covid прекарвахме твърде много време в тези затворени кутии, били те жилища, класни стаи или офиси.“

И така, започвайки със зеленото училище на сина си в Милано, той прекарва следващите три месеца, снимайки шест различни „зелени детски градини“ и работейки средно по около седмица до 10 дни с всяка. „Имаше такива училища из цяла Италия“, обяснява той, „някои в провинцията извън градовете, други в планините или край морето. Беше невероятно да ги наблюдавам.”

Андреа казва, че доброто разказване на историята на тези места се свежда до комбинация от полеви умения, техническите характеристики на фотоапаратите Alpha и най-вече до време. „Обикновено когато работя за списания или вестници, задачата е кратка“, обяснява той, „но за този проект получих финансиране от организацията National Geographic Society, която помагаше на фотографите да работят в собствените си общности. Липсата на времево ограничение ми позволи да се потопя във всяко едно от тези места и дори промени стила на кадрите, които заснех.“

Фотоапаратите Sony Alpha 7R III и 7R IV помогнали на Андреа по различни начини. „Както обикновено използвах два фотоапарата, така че не се налагаше да сменям обективи“, казва той. „Голямото предимство е, че тези фотоапарати са компактни и леки. Повечето от снимките са композирани с помощта на дисплея, който държах отворен, за да мога да снимам от нивото на кръста или още по-ниско. Това ми позволи да снимам от нивото на детските очи, пък и да оставам незабелязан, докато снимам. Когато вдигнете фотоапарата пред очите си, хората – включително децата – започват да се държат по различен начин.”

Функцията за безшумно снимане на фотоапаратите Alpha 7R беше изключително полезна, казва Андреа, както и скоростта на фокусиране. „Безшумният затвор е ключов за документалната фотография“, обяснява той, „защото ви позволява да работите с пълна свобода и с по-голяма достоверност. А автофокусът на фотоапарата е просто изключителен. Да, имах повече време от обикновено, но това не означава, че мога да си позволя да пропускам ценните мигове. Дори при работа със светлосилни обективи, като FE 50mm f/1.4 ZA, фотоапаратът постигаше идеалния фокус за части от секундата.“

„Интересното е, че след няколкото седмици, в които наблюдавах децата сред природата, те изглеждаха много по-концентрирани, отколкото в класната стая“, заключава Андреа. „Колкото и нелогично да ни се струва, те бяха по-спокойни. Може би трябва да преосмислим начина, по който възпитаваме и образоваме децата си. Очевидно има по-добър начин.“

Андреа забелязва промяна и в самия себе си. „Тъй като интензивността на снимането беше намалена, бях настроен по-съзерцателно и мисля, че това личи в изображенията. Те са различни от кадрите, които обикновено търся. Много по-спокойни и деликатни са, което според мен отразява природата наоколо.”

„По време на Covid много от нас възнамеряваха да внесат промяна в живота си“, завършва той, „но дали успяха да го осъществят? Потапянето в природата чрез този проект беше голям шанс за мен. Накара ме да се почувствам щастлив. Щастлив, че съм жив, щастлив да видя как тези деца се сливат с природата, щастлив, че отново мога да снимам.“