„Тук можеш да научиш много за себе си“, казва Тобиас Хаг, „и това е една от притегателните страни на това място.“ „Тук“ е шведската Лапландия – регион, разположен в най-северната част на страната, навлизащ в полярния кръг.

Лапландия е необятна. Обхваща почти една четвърт от общата сухоземна площ на Швеция и е приблизително с размерите на Португалия или двойно по-голяма от Швейцария. Условията тук са екстремни, а температурите често падат до -40ºC. Тук се намира и най-високата планина Кебнекайсе с два върха, наричана още „Билото на котловината“, завършващо с неглетчерен връх, издигащ се малко над 2096 м над морското равнище над мрачен ледник, който се разширява и свива със сезоните.

Тук се намира природният резерват Винделфялен, както и други защитени територии, ледникови долини и езера, а горите са дом на северни елени, лосове, мечки, росомахи, рисове и полярни лисици. Да, Лапландия е необятна. И красива. И опасна.

Докато разглежда снимките на Тобиас, човек потъва в очарованието на пустошта, но, както отбелязва фотографът, съществува и буквалната опасност да се дезориентира и изгуби или да изпусне превоза обратно към дома. „Точно това ми се случи веднъж и то се оказа повратен момент в живота ми“, спомня си той. „Бях потеглил много рано, за да снимам изгрева, и очаквах да се върна с хеликоптер, но изведнъж се спусна непрогледна мъгла и трябваше да лагерувам в продължение на два дни, докато мъглата се вдигне.“

Иначе казано, тук човек лесно може да се изгуби. Но може и да намери себе си. Това се оказва изпитание, което Тобиас съумява да преодолее с решимост и вътрешно спокойствие и което оставя изцяло положителен отпечатък върху него, укрепвайки любовта му към Лапландия. „Тогава за пръв път в живота си разбрах пустошта“, казва той. „Опасността и самотата те карат да се почувстваш истински жив.“

За Тобиас задълбочаването на емоционалната връзка с родината му се оказва и импулс в неговото личностно израстване. „Когато започнах да се занимавам с фотография, исках да опозная широкия свят. За мен Швеция никога не е била мечтаната дестинация, защото съм роден тук, нали разбирате? Виждах горите, езерата, природната красота, но просто се сливах с нея... това е нещо, което виждаш, докато караш ски. Беше нещо обикновено. Шведите наричат това „домашно безразличие“.

„Знаех за шведска Лапландия, разбира се, но тя е нещо като далечна провинция и хората рядко ходят толкова далеч на север. И така, продължих да пътувам по света, да изкачвам все по-високи планини, да стигам до все по-високи водопади, постоянно търсейки по-силни и по-ярки впечатления. Но никога не се почувствах докрай щастлив, докато погледът ми не се обърна към родината. Когато най-сетне стигнах до Лапландия“, продължава той, „изпитах нещо непознато, но и нещо съвсем лично. Това се оказа началото. Така се влюбих в тази страна.“

Желанието му сега е да документира Лапландия по такъв начин, че да разкрие нейната невероятна природна красота, нейните поразителни пространства и сурови условия. Така той се опитва да внуши у другите хора чувствата, които изпитва, когато посещава далечния север. Това не е лесна задача, но снимките му постигат точно такова въздействие. И така, какво е необходимо, за да се разкаже историята на подобно място? „Това е още един бонус“, усмихва се той. „Лапландия не дава нищо даром и човек трябва да се потруди за снимките си.“

„Географският обхват на проекта е огромен – може да се каже, че е голям колкото самата територия“, казва той. „Тук има много малко пътища и атмосферните условия са ужасно нестабилни, което прави някои райони почти недостъпни по едно или друго време от годината. Наложи се да намеря специален подход от фотографска гледна точка, защото снимането на толкова необятен и пуст пейзаж беше нещо необичайно за мен.“

Тобиас съумява да се справи с помощта на своите фотоапарати и обективи Sony Alpha, сред които Alpha 7R IV и обективи като FE 16-35mm f/2.8 GM, FE 24-70mm f/2.8 GM, FE 70-200mm f/2.8 GM OSS II и FE 100-400mm f/4.5-5.6 GM OSS. „Пътищата тук са малко и се налага да ходим пеша, да се придвижваме на ски или с моторни шейни“, разказва той, „така че компактността и ниското тегло са изключително ценни. Не по-малко важно е и как оборудването издържа на екстремни температури. Снимал съм във виелици и при -40ºC и то никога не ме предавало.”

„И тъй като се нуждая от различни конфигурации от оборудване за снимане от въздуха, запис на видео и дневни и нощни пейзажи, не става дума само за ниско тегло при индивидуални преходи“, добавя той. „Това означава, че мога да взема повече със себе си при дълги пътувания. По принцип вземам всичко, което притежавам, а хубавото на дивата пустош е, че мога да оставя оборудването, което не използвам, в палатката си, защото няма кой да ги открадне!“

Един от начините, по които Тобиас интерпретира пейзажа, е да го снима от хеликоптери. „Това означава, че мога да обхващам по-широки пейзажи и, разбира се, благодарение на пълноформатните сензори с висока резолюция и стабилизирането на изображението на моите фотоапарати Sony, компенсиращо вибрациите на хеликоптера, мога да заснемам изображения с по-високо качество, отколкото с дрон“, казва той.

Може би най-успешните му изображения са тези, които балансират пейзажа с човешко присъствие. „Често включвам хора в снимките си, независимо дали съм аз, приятел или някой от местното саамско население“, обяснява той. „Така придавам контекст на мащаба и суровостта на природата, като помагам на зрителя да погледне през моите очи. В противен случай гледките могат да бъдат трудни за възприемане.“

Ефектът от това се вижда лесно, особено в неговите снимки, включващи лодки и каяци, пресичащи девствените езера в региона, където иначе гледката би граничила с абстракция. „Също така открих, че изображения от този тип имат по-голямо въздействие не на малки екрани, а под формата на големи разпечатки, които позволяват на зрителите да ги възприемат по-пълноценно, без да ги подминат“, казва той.

Разбира се, това възхваляване на пустошта крие опасност от това да дойдат твърде много хора, които могат да променят усещането за дадено място или дори да му навредят. „Това определено е повод за безпокойство“, признава Тобиас, „и всеки път, когато посещавате подобни места, трябва да сте отговорни. За щастие много от местата просто нямат имена или са толкова трудно достъпни, че повечето хора дори не биха си помислили да ги посетят. И ако успея да заснема застрашени видове, като напр. арктически лисици, внимавам да не публикувам нищо, което издава местоположението им.“

„Например искам да покажа как изменението на климата води до свиване на ледниците в масива Кебнекайсе и как саамите реагират на това и на други фактори като минния добив и обезлесяването. Преживяванията ми там ме накараха да се гордея с шведската природа и със себе си. В началото всичко беше свързано със заснемането на снимка, която да отнеса вкъщи, но сега е също толкова свързано с приключението, изследването и просто съществуването на това място. Дори и да не го снимах, щях да се връщам отново и отново, но се надявам, че с малко помощ от моето оборудване Sony Лапландия е място, което мога да помогна да бъде защитено.