От май до септември е състезателният сезон за Кики Хендрикс. Нидерландската паралимпийска спортистка, която се специализира в скока на дължина и бягането на 100 метра, се състезава на най-високо ниво, като последните ѝ участия са на Летните паралимпийски игри през 2024 г. и Световното първенство по паралека атлетика през 2025 г., където печели сребърен медал в дисциплината скок на дължина T64.

„Зимата е за тренировки, а през лятото виждаш резултатите“, обяснява тя, описвайки изтощителния график на подготовка и състезания. „Тренираш непрекъснато и полагаш усилия да добавиш няколко сантиметра към скока си или да съкратиш времето си в спринта с частица от секундата, а през сезона има състезания почти всяка седмица. Но не трябва да спираш. Именно тогава започваш да виждаш, че усилията ти се отплащат.“

В състезателния спорт решителността, усилията и смелостта са задължителни, но за Кики, която губи лявата си подбедрица, дясната си ръка и пръстите на лявата си ръка на двегодишна възраст, а след това и дясната си подбедрица като тийнейджър, тези качества са просто неизменна част от ежедневието. Тя подхожда със същата съсредоточеност и към фотографията си, макар че ползите от нея, по думите ѝ, са различни.

„Всъщност започнах да се занимавам с фотография преди леката атлетика“, обяснява тя, „и още от самото начало тя беше отдушник за мен и възможност да съчетая удоволствието от пребиваването сред природата с нещо творческо. Баба ми също харесваше фотографията“, спомня си тя, „и ми позволяваше да вземам фотоапарата ѝ, за да експериментирам. В училище един учител също ме насърчаваше и в крайна сметка започнах да участвам в седмици за фотографски обмен с ученици от Полша. Това ми даде много възможности да снимам и да се запозная с други хора, които също обичат фотографията.“

„Днес фотографията е идеалният начин да си почина от изтощителната рутина на тренировките и състезанията“, продължава Кики, „а в почивните си дни почти винаги излизам с фотоапарата. Обичам да се разхождам в парка или сред полята, или просто да седя и да чакам пред мен да се разкрие подходящият момент. Пребиваването в такава среда е много успокояващо и макар че животът в леката атлетика е забързан, когато съм с фотоапарата, обичам да забавя темпото, да чакам и да проявявам търпение.“

Кики живее в Амстердам и често посещава Amsterdamse Waterleidingduinen – защитен природен резерват с площ от 3400 хектара по крайбрежието между Зандворт и Нордвейк, където се отдава на фотографията на дивата природа. Резерватът е дом на елени лопатари, лисици и над 100 вида гнездящи птици и предлага богато разнообразие за любителите на природата като нея. Когато е на почивка, тя снима и пейзажи, а в свободното време между състезанията заснема останалите състезатели край пистата.

„Обичам да посещавам места като Waterleidingduinen, защото там винаги има диви животни за снимане“, казва тя. „Още от самото начало бях очарована от снимането на малки животни, насекоми и птици, особено с макрообектив, който ми позволяваше да виждам детайли, които обикновено не бих могла да видя. Макрофотографията ми позволява също да си играя с остротата, което винаги съм обичала да правя. Намираш се толкова близо до обекта, че на преден и заден план винаги има много размазване, а разпределението на фокуса се променя дори при най-малкото движение. Това е очарователно за мен.“

Кики обича да прави снимки в близък план и с обективи, които не са предназначени за макрофотография, като нейния Sony FE 200-600mm f/5.6-6.3 G OSS. „Изненадващо е колко близък план може да се постигне с този обектив“, казва тя, припомняйки си скорошна среща с водно конче. „Онзи ден излязох да снимам елените, но всъщност влязох през погрешния вход на парка и не се виждаха никакви елени. Докато се прибирах, спрях, за да поседна в тревата и да пийна нещо, и тогава забелязах водните кончета, които прелитаха насам-натам. Помислих си, че не нося подходящия обектив, но все пак реших да положа усилия и да опитам. Тогава водното конче, което чаках, кацна точно на подходящото място.“

Предвид физическите предизвикателства, с които се сблъсква още от детството си, използването на голям обектив и усъвършенстван фотоапарат като настоящия ѝ Sony Alpha 1 II може да изглежда невъзможно за някои хора, но за Кики това е просто поредното препятствие за преодоляване. „За мен е нормално да полагам повече усилия, защото светът е създаден за хора с две ръце! На дясната си ръка нося протеза, която може да се отваря и затваря, и често я използвам, за да поддържам обектива. След това с палеца на лявата си ръка променям настройките и задействам затвора. Палецът ми е спасението, защото иначе би било много трудно!“

Използването на аксесоари като монопод и гимбална глава също осигурява по-голяма стабилност, обяснява Кики, както понякога и кабелът за дистанционно освобождаване на затвора. Но подобно на спортните ѝ успехи, всичко се основава на положителна нагласа и практика. „Просто отделих необходимото време, за да усвоя фотографията“, казва тя. „Някои неща се получаваха, а други – не. За мен нищо не е невъзможно, стига да опитваш и да намериш начин. Винаги има начин нещата да се получат.“

„Помагат ми и няколко функции на моя Sony Alpha 1 II, като например възможността да персонализирам органите за управление на фотоапарата и обектива“, казва тя. „Това важи с особена сила за автофокуса, чиито функции задавам на бутони, които достигам по-лесно. Като цяло ефективността на автофокуса на фотоапарата е изключително важна. Мога да настроя автофокуса да проследява определен обект навсякъде в кадъра, без да е необходимо да правя нищо допълнително, така че да се съсредоточа върху композицията. Автофокусът и кадровата честота са достатъчно бързи и за всеки обект от дивата природа.“

„Стабилизацията на изображението SteadyShot в корпуса на фотоапарата и обективите също ми помага, когато проследявам обекти“, продължава тя, „или когато трябва бързо да променя композицията и съм леко извън равновесие. Малкото тегло на оборудването ми също е важно, особено след като през голяма част от времето го балансирам върху дясната си ръка. Когато започнах преди 10 години, както фотоапаратите, така и обективите бяха много по-големи и по-тежки, но оттогава модели като FE 24-70mm f/2.8 GM II, който използвам за пейзажи, значително намалиха теглото.“

Далеч от съревнованието на пистата, когато използва фотоапарата си, Кики вижда и усеща неща, които обикновено пропуска, казва тя. „По-наблюдателна съм и се чувствам по-свързана с настоящия момент, а това ми помогна и да се отворя към другите хора“, завършва тя. „Когато започнах, бях срамежливо дете, но фотографията наистина ми помогна да преодолея това. Вълнението ми от фотографията ми помогна да се свържа с други фотографи – хора, които споделяха същата страст.“

„Когато се състезавам, тренирам и пътувам, това заема 90 % от времето ми и често виждам единствено вътрешността на летища, автобуси и стадиони. Разбира се, обичам да бъда част от всичко това, но така времето, в което мога да изляза с фотоапарата си, става още по-специално. Мечтая да взема Alpha 1 II със себе си на сафари, което се надявам да направя, след като участвам в Паралимпийските игри през 2028 г. Просто ще продължа да се стремя и към двете.“