Покрита с буйни гори и мангрови блата благодатната провинция Милн Бей на Папуа Нова Гвинея е разположена в най-югоизточния край на страната, простиращ се навътре в Соломоново море, където се разроява на повече от 600 острова. Реки и потоци пресичат плетеницата от джунгла и поля. Европеецът с изумление научава, че това са всъщност улиците и магистралите на Милн Бей.

Именно този пейзаж служи за фон в „Echoes“ – красивото визуално есе на Паоло Соди, което описва няколко дни от живота на местно момче на име Серева. Филмът илюстрира борбите и надеждите на Серева и семейството му, както и поразителната красота, която изпълва дните им.

„Малко след началото на проекта „Echoes“ снимах Серева, докато си играеше с плоски камъни на брега на реката“, спомня си Паоло. „Той ги мяташе във водата и наблюдаваше как отскачат от повърхността точно както правят децата по цял свят, изпитвайки огромна радост от простата игра. След това влезе в реката, за да плува. В този момент заваля силен дъжд. Беше вълшебно и щастието му беше заразително. Виждах чистата радост от това просто да те има на света."

Това не е първото посещение на Паоло в Папуа Нова Гвинея, но „Echoes“ се оказва различен проект. „Преди осем години посетих страната за първи път, за да заснема филм за местните хора и животни“, обяснява той, „и открих тази вълшебна земя. Когато се запознаеш с местните племена и видиш дивата природа и джунглата, разбираш колко различна и колко специална е тази земя.“

„Оттогава ми се искаше да се върна и да осъществя друг проект“, продължава той, „и обсъждах с местния екип различни идеи. Една от тях беше за канутата, които използват местните хора. Има два вида – бойните канута са по-дълги, по-големи и по-красиви, докато рибарските канута са по-прости и по-функционални. Като част от проекта исках да разговарям с хората, които живеят в тропическите гори, за да разбера как са направени техните канута и каква роля играят в живота им. Нямаше как от Италия да извърша тези проучвания, затова моят екип ми изпрати поредица видеоматериали и когато изгледах този със Серева, цялото ми внимание се насочи натам.“

Животът на хората се променя, както и творческата им визия. От две години Паоло е баща, така че вниманието му неминуемо е привлечено и от живота на децата в тази среда. „След като се роди дъщеря ми, цялата ми нагласа към живота се промени. Тя е моята муза, моето вдъхновение и веднага видях връзката със Серева. Така че „Echoes“ е неговата история. Той е главният герой. Става дума за неговия живот и мечтите на семейството му за неговото бъдеще. Става дума за това, което липсва на хората, но и за онова, което имат.“

В продължение на 12 дни Паоло следва Серева, документирайки пътя му до училище и живота му в селото. „Има толкова много неща, които са напълно нормални“, обяснява той, „и толкова много, които не са. Представете си девет или десетгодишно момче, което се събужда и си мие зъбите, облича доста обикновена училищна униформа и поставя на гърба си раница, но след това забелязвате, че няма обувки. После то не се качва на автобуса, нито в колата на родителите си. То гребе с рибарско кану през води, гъмжащи от крокодили, змии и опасни насекоми. Пътува само и никога не го е страх, за него това е нещо нормално.“

Серева бързо се сближава с Паоло и изобщо не се смущава, че го снимат. „От самото начало той се държеше с мен спокойно и сериозно, но впоследствие прекарвахме всеки ден заедно и много се забавлявахме. Той много се интересуваше от камерите ми и от прехвърлянето на изображенията в твърди дискове. Никога не беше опитвал Нутела и този вкус ни сближи! Една вечер преди вечеря той дори изпя красива песен за нас, която е в края на документалния филм.“

Паоло вярва, че неговият избор на оборудване му е помогнал в отношенията му със Серева и съответно за успеха на целия проект, тъй като му е позволил да снима ненатрапчиво един толкова чувствителен обект. „Използвах главно камера Sony BURANO за този проект“, обяснява той. „Това е идеалната камера за мен и изобщо за документална продукция.“

„Камерата е толкова малка и лека, че можете да снимате, докато я държите в ръка или на рамо без допълнителни приспособления“, продължава той. „Това е много удобно, когато се опитвате да заснемете прости и спокойни моменти, каквито имах със Серева. Много по-истинско и естествено се получава, когато снимате сами... без асистент-оператор, защото можех да използвам брилянтния автофокус на камерата, и без осветители... През повечето време бяхме само двамата, пътувахме заедно и разказвахме неговата история. Ако имаше пет или шест човека зад камерата, той щеше да се държи различно.“

Следвайки същото желание за неподправеност, Паоло разчита на безупречната работа на BURANO в условия на слаба светлина. „Искам да работя само с естествена светлина“, обяснява той. „Светлината в Папуа Нова Гвинея е много красива, така че с удоволствие използвах лъчите на слънцето или пламъците на огъня, когато пожелаех. Имах тази възможност благодарение на функции като двете базови стойности за ISO чувствителност 800 ISO и 3200 ISO на BURANO, които ми позволяват да избера най-добрата чувствителност за сцената, която документирам, без загуба на качество на изображението.“

„Не исках да използвам жиростабилизатор“, продължава той, „и вградената система IBIS на камерата ми вършеше отлична работа. Можех да крача редом със Серева и да записвам чудесно стабилно видео, както и да записвам по-продължителни кадри от ръка, ако пожелая. В тази връзка, въпреки че използвах обикновени обективи като FE 12-24mm f/2.8 GM и FE 24-70mm f/2.8 GM за този проект, снимах и с FE 200-600mm f/5.6-6.3 G OSS в моментите, когато Серева беше далече в кануто. Така можех да го кадрирам в близък план, докато гребе, или да снимам вълнението на водата, добавяйки текстура към разказа.“

Ключов момент във филма е интервюто на Паоло с бащата на Серева. Той говори за усилията си да осигури на своя осиновен син най-добрите възможности: собствено кану, с което да работи, както и собствена къща, която ще построи един ден. Създавайки този филм, Паоло долавя ехото на своята история, на своята собствена надежда.

„Когато показах Серева на едно дете в Италия, то каза, че всичко това го натъжава, защото тези хора нямат нашите придобивки. Вещите и удобствата, с които разполагаме. Но аз бих казал, че те имат нещо друго. Да, животът им може да е труден, но те живеят сред прекрасна природа, в здрави семейства и с благодарност за тези дарове. Всяко дете има мечта и всяко семейство има мечта за детето си. Те се опитват да я постигнат заедно. Най-простите неща са заредени с най-дълбоки чувства и най-силна радост. Това е нещото, на което искам да науча дъщеря си.“