В националния парк Закума в Чад военнотранспортен самолет C-130 се спуска към неравна писта за кацане сред дивата пустош. На борда има пет застрашени черни носорога, които ще бъдат пуснати на свобода в района. Това е кулминацията на дълги години планиране и мечтан миг за фотографи като Маркус Вестберг.

Екосистемата на Голям Закума, обхващаща почти 11 000 квадратни мили, е един от последните останали саванни хабитати в Централна Африка и дом на невероятно разнообразие от животински видове, включително едри бозайници като слон, лъв, бивол и жираф. Но повече от 40 години едно важно животно тук липсваше: черният носорог. Необузданото бракониерство през 60-те и 70-те години унищожава популацията докрай. Повторното заселване на тези животни сега води Маркус в това отдалечено кътче на света.

„Завръщането на носорога в Чад наистина е невероятен успех“, обяснява Маркус, „и то не само за носорозите. Това никога не би могло да се случи, ако Закума не беше превърнат в убежище за дивите животни. По времето, когато неправителствената природозащитна организация „Африкански паркове“ пристига тук през 2010 г., резерватът е загубил 90% от своите 4000 слона заради бракониерите, търгуващи със слонова кост. Сега броят на дивите животни отново расте, бракониерството на слонове е почти изкоренено и е постигнато съгласие, че моментът е подходящ за създаване на жизнеспособна популация от черни носорози.“

Привлечен от „Африкански паркове“ да документира защитените територии под тяхна егида, Маркус пристига в страната няколко седмици преди носорозите. „Голямото събитие беше моментът на пускането им на свобода“, разказва той, „но в тази история има много повече неща за снимане – от изграждането на загражденията, където носорозите бяха държани през първите няколко седмици, разтоварването на сандъците и присъствието на високопоставени лица до екипите на резервата, пътуващи от село на село, за да подготвят местните общности за присъствието на носорози в района. След това тези снимки се използват за съобщения в пресата, за годишни отчети и новини в социалните медии и те трябва да разказват цялата история.“

Докато Маркус обяснява неговата задача, става ясно, че умствената и физическата издръжливост е не по-малко важна от техническите умения в този дейност. „Реализирането на инициативи като тази особено когато изискват преодоляване на големи разстояния и пресичане на международни граници, рядко протича по план“, продължава той. „Нужни са гъвкавост и концентрация. Този път закъснението е причина снимането в прохладата и нежната светлина на зората да се окаже фотосесия в изгарящата жега по пладне. Така е във фотожурналистиката, не можете да избирате: ако нещата започнат да се случват по обяд, снимате в жегата под ярката слънчева светлина.“

И така настъпва големият момент. След 36 часа и над 2700 мили път със спирания в Замбия и Бурунди носорозите – които по начало не се славят със спокоен темперамент – са стресирани, дезориентирани, гладни и жадни. „Излишно е да казвам, че приоритетът беше здравето на носорозите, а не снимането“, отбелязва Маркус, „и по напълно очевидни причини никой не можеше да остане в загражденията, когато носорозите бъдат пуснати вътре. Но пък и позицията зад здравата дървена ограда не осигурява идеалните условия за снимане.“

Решението? „Във всяко от загражденията имаше бетонно корито за вода, вкопано в земята под оградата, което стърчеше на около 20 см от двете страни на оградата. Тъй като нивото на водата беше малко по-ниско от най-долната част на оградата, имаше малко свободно пространство колкото за чифт ръце и фотоапарат“, обяснява той. „Въпреки че носорозите имат лошо зрение, те лесно забелязват движение, така че с ветеринарния лекар се разбрахме да не се движа или да не премествам фотоапарата, докато носорозите гледат насам, за да не ги подплаша. Планът проработи, макар в един момент един от носорозите, който дойде да пие вода, за малко да събори фотоапарата във водата.“

В крайна сметка само последната от женските беше достатъчно спокойна, за да се реши ветеринарният лекар да позволи на Маркус един опит да заснеме току-що пуснат на свобода носорог. „Честно казано, едва ли бих могъл да заснема тези кадри без Sony Alpha 1“, спомня си Маркус. „Подвижният дисплей, автофокусът с проследяване по око, серийното снимане... предпочитам да не мисля как бих се справил с по-несъвършен фотоапарат.“

Но може би най-важното от всичко е, че фотоапаратите Sony могат да работят абсолютно безшумно. „Това наистина променя възможностите за снимане. Шумният затвор със сигурност би стреснал носорозите. Спомням си как преди няколко години проследих стадо черни носорози пеша. Отне ни часове да ги намерим, а храсталакът беше много гъст и успяхме да се приближим. Но шумът от затвора ги подплаши. Успях да заснема само три кадъра, преди да изчезнат.

За фоторепортерите-природозащитници като Маркус размерите и теглото са изключително важни. „Работя с три фотоапарата Sony Alpha 1 и тъй като смяната на обективи по време на снимане е много неефективна, нося ги предварително монтирани към фотоапаратите. За пускането на носорозите на свобода използвах най-вече обективите FE 12-24mm f/2.8 GM, FE 24-70mm f/2.8 GM II и FE 70-200mm f/2.8 GM OSS II“, обяснява той. „Като цяло имам нужда от оборудване, което да не тежи и грам повече от абсолютно необходимото, особено ако трябва да нося и трите фотоапарата едновременно, докато тичам в 40-градусова жега без асистент, да не говорим за дрона и за няколкото твърди обектива в раницата. А когато става дума за снимки на диви животни, включете в сметката и няколко големи телеобектива.“

Улавянето на мигове като този носи нещо повече от удовлетворение от заснемането на хубави снимки в трудни условия. Важна е ползата, която носят. „Подходящата дума тук е въздействие“, отговаря Маркус на въпрос за ролята на фотографията в стимулирането на позитивни промени. „Вижте, не бива да преувеличаваме значението на фотографията. В този проект по повторно заселване на диви животни аз съм част от огромен екип. Но инициативи като тази зависят от щедростта на дарителите, а когато трябва да се набират средства, визуалните материали играят важна роля. Необходимо е да се привлече вниманието на обществеността.“

Според Маркус популяризирането на инициативи като тази може да има силно въздействие и върху държавите в региона. „В медиите няма много положителни материали за страни като Чад и затова е важно да се показват успешни проекти, когато се състоят. Това събужда гордостта и подкрепата на местното население, което е от съществено значение, тъй като управата на парковете не може да защитава животните самостоятелно. Местните хора са ключов фактор за сигурността. Пък и това все пак е техният дом и тяхната история. Чувството за отговорност и собственост на местно ниво са изключително важни. Но повечето хора, живеещи около резервата, никога няма да видят тези носорози – те странят от хората, резерватът е обширен, растителността е гъста – така че е хубаво да заснемем материал, който да споделим с тях.“

Това важи и в по-широк мащаб. „Предвид състоянието на света днес, мисля, че всички се нуждаем добри новини“, разсъждава Маркус. „А ние, фотографите, имаме щастието да покажем труда на хората, които се опитват да превърнат света в по-добро място. Но в краткия миг, в който заснемате нещо, което светът трябва непременно да види, не ви трябва да се борите с тежко оборудване или да се тревожите, че фотоапаратът няма да успее да улови онова, което се опитвате да заснемете.